Експозиция

Калцит

Един от най-разпространените минерали на Земята – калцитът е карбонатен минерал и е най-устойчивата форма на калциевия карбонат. Калцитът е сравнително мек (твърдостта му е близка до тази на скъпоценни камъни като кехлибар, корал и хризокола) и като повечето карбонати се разтваря и в много видове киселина.

При все че калцитът не е особено издръжлив материал, той се полира отлично. Много исторически артефакти, идентифицирани като алабастър, всъщност са изработени от калцит.

Чистият калциев карбонат е безцветен, но калцитът често се оцветява от различни примеси, в това число желязо, магнезий, манган, цинк или кобалт. Ето защо се среща в различни цветове – бяло, сиво, жълто, зелено, червено и синьо.

Калцитът е честа съставка на седиментните скали (по-специално на варовика), голяма част от които се образуват от черупките на мъртви морски организми. Около 10% от всички седиментни скали са варовик.

Калцитът е основният минерал в метаморфния мрамор. Той се среща и като жилен минерал в наносите в горещите извори, а също и в пещери под формата на сталактити и сталагмити.

Калцитът е първична руда на калция. Необходим е в строителната индустрия като основа за цимента. Много химикали се произвеждат от калцит. Освен това той е много важен за производството на изкуствени торове, метали, стъкло, каучук и бои. Прозрачната му разновидност исландски шпат (с много явна двойна рефракция) се е използвала като призма за поляризиращи микроскопи и други оптични уреди. Калцитът образува скали, които се използват за декоративни цели, като например различни видове мрамор. Калцитът е и основна съставка на кредата.

 

Ефузивни (вулкански) скали с папили

Ефузивните (вулкански) скали са магмени скали, които се образуват от лава, застинала на земната повърхност, за разлика от интрузивните скали, формирани под повърхността. Изливането на лавата става или през сравнително малки отвори (при което се образуват вулкански конуси), или през по-големи по дължина пукнатини, т.нар. пукнатинни вулкани. Пример за ефузивни скали са липарит, риолит, диабаз, трахит, базалт, андезит.

След изливането си на повърхността лавата претърпява редица химически промени. В резултат на рязкото спадане на налягането от нея се отделя голямо количество газове (въглероден двуокис, серен двуокис, хлороводород, водна пара и др.). Поради бързото спадане на температурата на лавата, скалите образувани по този начин са много фино кристалинни, а понякога и без кристални зърна, състоящи се само от стъкловидна маса.

 

Боксит

Най-важната алуминиева руда – бокситът е твърда, подобна на камък, слабо уплътнена скална порода, обикновено състояща се от един или повече хидроксиди на алуминия и желязото, понякога примесени с глинести минерали.

Бокситът е комплексна руда, тъй като може да съдържа химичните елементи галий, желязо, титан, хром, цирконий, ниобий и редкоземни елементи.

Обикновено рудата се получава във вид на закръглени зърна, споени в пизолитова или глиноподобна маса. Зърната обикновено показват концентрична структура и променлив цвят от бяло до жълто, кафяво или червено. Бокситът има разнообразни цветове, но най-често е червен или кафяв.

Добива се в открити рудници и по-рядко – в подземни. В България единственото бокситово находище се намира край село Парамун, община Трън, но няма промишлено значение

 

Галенит

Галенитът е естествен минерал, форма на оловния сулфид. Това е най-често използваната руда за добив на олово. Галенитът е широко разпространен и може да бъде открит в големи количества. Кристализира в кубични или октаедрични форми. Често се среща в находища, в асоциация с други минерали като сфалерит, калцит, флуорит и реалагар. Името си носи от латинската дума galena, означаваща оловна руда или шлака от разтопено олово. Оцветяването му е оловно-сиво. Кристалите са непрозрачни, а блясъкът им е метален.

Залежите от галенит често съдържат сравнително големи количества сребро под формата на сребърно-сулфидни минерали или като твърди разтвори в структурата на самия галенит. Тези сребърни примеси са важен източник на руда за добив на сребро в миньорното дело. Освен това в находищата на галенит могат да бъдат открити и примеси на цинк, кадмий, антимон, арсен и бисмут. В зоната на изветрянето и окислението, галенита се превръща в минералите англезит (оловен сулфат) или церузит (оловен карбонат).

Залежи на галенит са открити в Австрия, Австралия, Англия, Белгия, България, Германия, Ирландия, Испания, Италия, Мексико, Румъния, Уелс, Франция, Шотландия и Съединените американски щати.

В България, находища на галенит има в мините около Мадан, Маджарово, Лъки, Давидково, Осогово и други.

 

Азбест (хризотил-тремолит) – с. Селце (Западни Родопи)

Азбест е общо наименование на група влакнести минерали, повечето от които са магнезиеви силикати. Познат е от древни времена. Използва се за производство на тъкани още в Древен Египет. В по-ново време се използва за изготвянето на негорими тъкани, материали и пожароустойчиви строителни плоскости. 90% от неговата употреба е заедно с цимент. От смесването на азбест, цимент и вода чрез пресоване се получават тръби, покривни плочи и др. Материалът е огнеупорен, водонепропусклив, с голяма якост, но крехък. Нарича се още етернит.

Вдишването на някои видове азбестови влакна може да предизвика тежки заболявания: азбестоза (силикатоза) и плеврални аномалии (мезотелиом, рак на белия дроб). През периода 1960 г. – 1980 г. започва масова подмяна на азбеста във вече построените сгради. При заместването на този материал се вземат множество предпазни мерки. Около сградата се създава зона, в която само работещите имат право да влизат. Изгражда се специално помещение, в което те се преобличат. Задейства се филтър за въздуха в помещението, защото праховидните влакна, които се отделят от материалите, съдържащи азбест, са опасни за околната среда. Работниците, които премахват азбеста, носят специални костюми, и въздухът, който поемат през скафандрите си, е пречистен, за да се избегне вдишването на влакната. След приключване на работата влакната се премахват с уред, подобен на прахосмукачка, след което хората преминават през първи душ за дезинфекциране. След свалянето на всички дрехи от тялото се взема втори душ. Едва тогава работниците се преобличат и напускат зоната.

Тези предпазни мерки са много важни, защото болестите, свързани с вдишването на азбеста, могат да се появят до пет години след първото излагане на прах от този минерал. Около 125 милиона души в света са изложени на контакт с азбест в професионалния си живот и 90 000 умират всяка година. Затова и в много страни употребата на азбест е забранена.

Азбест е използван за построяването на първите 40 етажа на Световния търговски център. По тази причина след атентатите от 11 септември 2001 г. въздухът над Манхатън е силно замърсен.

 

Халкопирит CuFuS2 – с.Върли бряг

Халкопиритът е крехък, напълно непрозрачен минерал – меден железен сулфид. Името му се дължи на гръцките думи chalcos (мед) и pyros (огън). Наричат го още „меден пирит“ или „медна жълта руда“. Известен е с уникалното си оцветяване в зеленикаво-жълто, месингово-жълто, бледо-жълто. Срещат се минерали и с пъстър син цвят. Блясъкът им е метален. Често съдържа следи от злато и сребро.

В природата халкопирита се среща обикновено заедно с бял калцит или безцветен кристал. На техния фон, кристалите на халкопирита изглеждат особено красиви и празнични. Образува се в повечето сулфидни находища по света.

Хората го извличат от хиляда години и го използват като украса, талисман или помощник в лечението на някои заболявания. Икономическата му стойност е изключителна – това е най-важната медна руда на Земята. В промишлеността е основната суровина за производството на чиста мед, както и на стомана.

 

Астрофилит

Астрофилитът е необичаен и рядък скъпоценен камък от групата на т.нар. „крехки слюди“. Представлява воден калиево железен титанов силикатен минерал с кафяв, златистокафяв до червенокафяв цвят и звездно образувание. Притежава перлен, металически отблясък и създава необичаен оптичен ефект. Името му идва от гръцките думи astron (звезда) и phyllon (лист). Това е един от малкото астерични минерали – всички негови екземпляри са с форма на звезда. Броят на лъчите ѝ може да варира от три до дванадесет.

Намира се в кухини и пукнатини в необичайни изветрели скали и се свързва с фелдшпат, слюда, титанит, циркон, нефелин и егирин. Обикновените примеси включват магнезий, алуминий, калций, цирконий, ниобий и тантал. За пръв път е открит през 1854 г. в Норвегия.

Минералът няма приложение в индустрията, но представлява интерес за учени и колекционери. Поради ограниченото му разпространение в природата, той е изключително скъп, а уникалната му красота и метафизичната му репутация го правят още по-желан от почитателите на мистичното.

Най-големите му залежи са само на 3 места в света: Гренландия, Норвегия и Колския полуостров в Русия. В други части на света (Квебек – Канада, Колорадо – САЩ, и Испания) се добива в изключително ограничени количества.

 

Аметист

Аметистът е вид виолетов или синьо-лилав кварц (силициев диоксид) – един от най-ценените скъпоценни камъни от групата на кварца. Той е полупрозрачен или прозрачен, а окраската му често е неравномерно разпределена, поради което понякога се подлага на термична обработка, за да се оцвети еднакво. Бледите кварцови кристали понякога се наричат Роз дьо Франс и могат да се видят инкрустирани във викториански бижута. Най-ценни са дълбоките багри, особено богатият лилав цвят, хвърлящ розови искри. При продължително излагане на слънчева светлина или на силна топлина камъкът постепенно губи цвета си или придобива жълта, кафява или зелена окраска. Виолетовият цвят се дължи на примесите от манган или на съдържанието на желязо от трета валентност.

Името на аметиста произхожда от гръцката дума amethystos – неопиянен. Древните митове свързват Дионис, бога на виното, с девойка на име Аметистос. Богът харесал девойката, но тя не отговорила на желанието му. Нейните молитви да остане целомъдрена били чути от богинята Артемида, която превърнала момичето в бял камък. В знак на разкаяние и като дар, засраменият Дионис полял камъка с вино и така го оцветил във виолетово. В древността се считало, че носещите аметисти не могат да се напият. Съществувало и поверие, че ако някой пие от бокал, направен от аметист, не може да бъде отровен. Има свидетелства, че камъкът е използван за направата на бижута и печати в Египет и Мала Азия още през 3000 г. пр.н.е.

Един от най-големите аметисти в света се намира в Националния исторически музей в Лондон и тежи 343 карата. Гигантски аметист се съхранява и във Вашингтон – неговата тежест е 1362 карата. Най-разкошните екземпляри са открити в Бразилия, в руската планина Урал, на островите Шри Ланка и Мадагаскар, а също и в САЩ.

В България малки находища на аметистови геоди, друзи и отделни кристали има около родопските села Латинка, Горна кула, Маджарово, Звездел, Карамфил, Глухар, Костино и други. Най-големият аметист, откриван на територията на страната (край с. Тешево, обл. Благоевград) е с размери 20 cm на 11 cm.